След дълго отсъствие големият австрийски пианист Рудолф Бухбиндер (1946) отново свири в зала “България” (8. 02.) Той бе гост на Софийската филхармония, с диригента Еманюел Чекнаворян. В този текст предпочитам да се концентрирам върху Бетовеновия ресурс, който Бухбиндер е натрупал в дългия си живот на изпълнител и върху специфичния пианизъм, с който той разглежда, чете текстовете на виенския класик. Бетовен отдавна е основна тема на пианиста; в неговия репертоар са и трийсет и двете сонати за пиано, и петте концерта, и Диабели-вариациите, и още… Разбира се репертоарът му далеч не се ограничава с обемното клавирно творчество на Бетовен. Съсредоточава вниманието си и върху останалите “герои на виенската класика” (записва всички клавирни сонати на Хайдн, всички клавирни концерти на Моцарт), а много негови програми са посветени на романтични стандарти – във всеки случай предпочитанията на Бухбиндер се движат предимно в традиционния класически репертоар. Но те не му пречат да създаде невероятния съвременен интеграл около валса на Диабели, като кани сериозни съвременни композитори да напишат вариации върху темата, привлякла вниманието на Бетовен. Отзовават се Брет Дийн, Лера Ауербах, Тошио Хосокава, Родион Шчедрин, Йоханес Мария Щауд, Тан Дун, Йорг Видман, Филип Манури и др. Записът на “Проект Диабели” заедно с “Нови вариации Диабели” е издаден през 2020 година от фирмата “Дойче грамофон”. Всичко това е свършено паралелно с изключтелно активна концертна дейност и издаването на три книги. Бухбиндер неотклонно върви по своя забележителен с интензивността си маршрут в музиката – до края на концертния сезон той ще изнесе над 40 концерта в Германия, Люксембург, Италия, Япония, Китай, Унгария, Швейцария, Австрия, Израел. Класическото му приключение продължава.
В зала “България” той солира в Първия клавирен концерт на Бетовен. Вълнуващо е да срещнеш мъдростта, експресията и енергията съчетани в обща звукова философия, подчинена на интензивното разплитане на тайните на стила. На неуловимите за мнозина детайли в контрастните екстреми, в агогиката, в звуковата система, в разгръщащата се тъкан. Изля се концертът в прочита на бележития австриец, който представи и наложи амалгама между стиловите изисквания и собствения си възглед върху текста, който ги е кодирал. Гравитира около по-сдържания изказ, но не се отказва от полагането на определени драматургични, не динамични акценти (за разлика от оркестъра) дори и в най-предвидимите като звучност и изказ гамовидни и акордови пасажи. Така неусетно променя традиционния ефект от лексиката на творбата и добавя още израз, смисъл, звукова напластеност в нейната фактура. Виртуозно “работи” с темпоритъма – който в цялост изглежда константен, но си позволява малки, леки стъпки на отклонение, които придават още значения в драматургичното развитие. Бухбиндер е изключително флексибилен и по отношение на партньорите – диригент и оркестър. Чекнаворян в работата си не е бил много придирчив по отношение на динамичните контрасти и е приел едно по-осреднено звучене, по-близко до мецофорте и форте, отколкото до пиано, да не говорим за пианисимо. Тук, в съвместните моменти от музицирането им, се намесваха слухът и мигновеният рефлекс на солиста. Необикновено прозвуча каденцата в първата част. От трите Бетовенови каденци големият пианист предпочита недовършената първа, чийто финал е формулирал с няколко допълнителни такта. И разгърна звукотембровото си можене по един незабравим начин. Бухбиндер също е от тази категория големи майстори, за които музиката е слово и я използват да разкажат, да създадат своето по-кратко или по-пространно съобщение за тези, които слушат. И чуват. Във втората част към това негово изкуство се добави и невероятното му, отново в услуга на контраста, темброво изражение на ла бемол мажорната тоналност и на скритите залежи в бавното движение на частта. Тук и оркестърът се вслушваше много по-осезаемо, и бе доволно гъвкав и отзивчив към мъдрата емоционалност на своя солист (припомням си и финалния диалог с кларинетиста Михаил Живков). Още – и към копнежа, който Бухбиндер рисуваше, изразяваше, към сдържаната страст, заложена в тази бавност, с великолепно обагрен звук. Събитието продължи и в третата част, в която пианистът отнвово наложи по-драматичен, по-бетовеновски, в общоприетия смисъл на думата, характер, надграждаше така да се каже върху привидно лежерната основа на частта. Създаде допълнителен контраст в характера на първата и втората тема на рондото и отново показа, че не всичко може и трябва да се приведе под общ знаменател. И че далеч не е само в нотния текст. Светкавично премести темпото в малко по-активно, с което импулсира допълнително пулсацията на формата и допринесе за по-драматичното й внушение. Това бе подето с взаимност от обоиста Ясен Енчев и флейтистката Гергана Иванова. Съспенсът от поредицата неочаквани идеи, които Бухбиндер вкара в частта продължи до края. Големият интерпретатор винаги чете текста наново (слушала съм и други версии на Бухбиндер за първия концерт), особено когато се е посветил пожизнено на автора. В този смисъл австрийският майстор има пълно право да издаде книга със заглавие “Моят Бетовен. Живот с Майстора”. В сегашния му прочит на творбата, който няма да забравя, ясно се чуваше и умението му да откроява кратките полифонични епизоди, изобщо да открива, да разгръща цялото й богатство. И изумителният му каденцов финал в самия край на концерта – последна, предизвикателно подканяща реплика към оркестъра за финално изречение.
Когато нещо изключително се е случило на концертния подиум всички в публиката разбират. Естествено Бухбиндер бе помолен настоятелно за бис. Естествено той избра отново музика от Бетовен – последната, трета част от седемнайсетата, ре-минорна клавирна соната, която прозвуча с клокочеща страстна непримиримост. Като изтръгнато откровение.